Някои, с иначе заслужаващ отдаване на дължимото признание неоспорим принос за разкриване на престъпления на управляващите, колкото и да им се обясняват отделни неща, упорито избягват да проумеят, че в институционално организирано общество има едни или други правила, без каквито е невъзможно неговото функциониране като една система.
Като оставим настрана освен несъмнено заслужаващата адмирации практическа дейност в първото от споменатите направления и увлечението по теоретизиране върху темите как се „сваля” хунта, съсича мафия, смирява „вярващ” главен прокурор и пр., тук думата е за второто, що се отнася до президента като партиен строител, в каквато насока трайно е призоваван да се изяви. Доколкото тия призиви показват, ако не пълно отсъствие на познанния в областта на дедалогията, но не сами по себе си и неспособност поради недостатъчно вникване, сякаш е някаква криптографска пейпър чес, за схващане на идеята, духа и смисъла както на Конституцията като комплекс от норми, съставляващи основната правна конструкция на обществото, а и на президентската институция, и макар не отказ, нежелание за разбирането им, явно не е излишно да се допълва към всичко онова, което е разяснявано по така очертаните въпроси.
Намирам по този повод да започна отново с това, че българското общество като държавно образувание се е споразумяло да бъде организирано съгл. чл. 1, ал. 1 от Конституцията като република, според конституционното устройство с парламентарно управление. Същевременно с ал. 2 от цит. чл. 1 за това, че цялата държавна власт произтича от народа, която се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. И за да няма каквито и да е ако не съмнения дори колебания, с ал. 3 от същия изрично е казано, че никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. А за да е още по-ясно и разбираемо, според чл. 11 от Конституцията:
(1) Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм.
(2) Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна.
(3) Партиите съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност се уреждат със закон.
(4) Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт.
Споменах по друг повод в предишна публикация за произхода и връзката на т. нар. политически партии с възникването на парламентаризма. И именно това отразяват разпоредбите на цит. чл. 11 от действащата българска Конституция, но отчитайки и съобразно онова, което е прогласено с чл. 1 от същата. Затова идеята, независимо дали се касае за президента или който и да е, че една или друга партия, организирана и лидирана – явно или неявно от когото и да е, макар с цел оправия на обществото, доразвита до край в определена посока не би могла да доведе до друг резултат, освен до ликвидиране на плурализма като принцип, на който е основан политическият живот в една република. Нещо повече, не е изключена възможността чрез такава или такива формации да бъде, ако не присвоен, направен опит за присвояване на народния суверенитет. Какъвто именно наблюдаваме в настоящата ситуация от страна на всички ония парламентарно представени т. нар. политически партии, формиращи, въпреки всякакви различия, доколкото всяка от тях поотделно въобще има каквато и да било идеологическа или друга основа, поради което обусловен единствено от личния интерес на техни представители като депутати парламентарно мнозинство. Напомням по този повод, че партиите не са повече и нямат друго конституционно основание за своето съществуване, освен както е съгл. ал. 3 във вр. с ал. 1, на цит. чл. 11 от Конституцията, да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. А както всеки може да види не само от информациите за масово напускане вкл. на цели структури, а и от социологическите изследвания на общественото мнение за доверието към отделни политически партии, фактът на неговия спад е безспорен. И е така, защото народът не е прост и неук, а независимо дали ляга и става не с пистолет да пази пълните си с пачки банкноти и кюлчета злато чекмеджета, а с Конституцията до главата, очевидно е по-наясно вкл. от ония, които чрез едни или други формирования, наричани партии като съдейници за неговото политическо представителство в качеството му на единствен съгл. ал. 2 на чл. 1 от същата суверен. От тази гледна точка, без да се впускам в подробно разглеждане и обсъждане на уредбата, смисъла, статута и функциите на представляваната от него институция, вкл. като олицетворяващ единството на нацията, призоваването на президента, макар пряко избран от суверена да абдикира и явно или неявно да оглави формация като политическа партия, е не само противоконституционно, но несъмнено не би могло да бъде окачествено и иначе, освен като провокативно, целящо подриване на самата институция като една от основите на републиканското устройство на държавата. Тъй като, макар с парламентарно управление, когато парламентът не е в състояние да формира правителство, без каквото не е възможно конституиране на изпълнителна власт, поради което следва да се разпусне, дори и тогава републиката трябва да запази не само своето формално съществуване, а и дейност. В такъв случай партия на президента ли да поеме управлението, присвоявайки си, въпреки изричната забрана на ал. 3 от чл. 1 на Конституцията, народния суверенитет?! Затова, докато е президент, като държавен глава представляващ републиката и олицетворяващ единството на нацията, който и да е няма право скрито или явно не само да учредява, организира и/или оглавява политическа партия за съдействие на политическо представителство за каквато и да е част от народа. Защото той по същия начин, както и парламента, като пряко избран от суверена представлява него като такъв, а не една или друга негова част.
