Проблемът не е в приема, а в онова, което следва

Проблемът не е в приема, а в онова, което следва
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    20.05.2020
  • Сподели:

Преди време със съученици и приятели, които впоследствие заминаха в чужбина, сравнявахме усилията, които трябваше да полагаме ние, за да влезем в някои специалности в Софийския университет, с техните да учат в друга държава.

Сравненията често пораждаха недоумение - докато родителите ни плащаха за уроци, а ние учехме теми, пишехме есета и се редяхме на гишета за такса "изпит", те вече бяха спокойни, че документите им са приети и догодина ще бъдат студенти.

Може би заради това една популярна фраза се чуваше отвсякъде: "В България се влиза трудно, а се излиза лесно, докато в чужбина е обратното".

Още тогава тя създаваше у нас известни въпроси - трудностите в университета приключват ли наистина с тази ситна цедка на входа му?

За много хора, които искаха просто да получат диплома, отговорът беше "да".

Виждали сме как колеги завършват, без да полагат особени усилия, нито да присъстват на лекции. Част от тях вече работеха друго и просто искаха да вземат тапия, други пък предпочитаха да практикуват и намираха университета за загуба на време.

Какво тогава се променя днес, когато разбираме, че въобще няма да има "трудна част"?

Накратко - надеждата ни за бъдещето.

В страна, която се намира на 111-о място по медийна свобода, а съдебната ѝ система далеч не поражда доверие, въпросът за онези, които ще се изправят пред завещаните им проблеми, е дори по-деликатен.

Беше ли обаче есето или темата по история гарант, че си подходящ за журналист или юрист?

Те по-скоро бяха някакъв знак за обща култура, а в по-идеалистичната представа за тези професии - и някаква индикация, че си готов да преминеш през трудности, за да бъдеш приет.

Проблемът обаче не е в това, че няма да има изпити, а в мотивацията на студентите, които най-накрая влизат в академичните зали, за да разберат, че там времето е спряло, а някои преподаватели държат на съдържание от учебници, писани преди повече от 30 години.

Това, разбира се, е повод за смешки и подмятания в едно поколение, израснало в глобален свят, в който достъпът до актуална информация е в джоба му.

Реформи са нужни, но те не са жизненоважни само на входа на висшето образование, а в целия процес, който следва нататък.

Не приемът отказва студентите, а чувството, че няма смисъл от образованието, ако то представлява просто присъствие и изпълнение на откъснати от реалната среда задачи.

Всъщност един малко по-адекватен спрямо времето подход вече дори не изисква ресурса, който е бил нужен преди години - днес студентите могат да правят телевизия с телефона си, да сглобяват собствени подкасти с далеч по-малко усилие или да изпробват своя талант да въздействат с думи със статуси в социалните мрежи.

Но докато университетите не отчитат развитието и държат на своето, студентите единствено ще се разочароват.

Много често това разочарование означава миграция в други области - талантът да пишеш например се реализира достатъчно успешно и в динамичната рекламна индустрия. И обратното - хора без журналистическо образование успяват да се реализират в професията съвсем успешно.

За какво тогава са ни тези четири или пет години на скамейката, логично питат много хора?

България все още е консервативна по отношение на това да имаш диплома - висшето образование е въпрос и на социален статус. А заради това, че тук не е трудно да го получиш, много хора го изкарват проформа.

Университетът обаче априори има други функции - това трябва да е място, в което свободно да обсъждаш идеи, да критикуваш, да се вдъхновяваш и в крайна сметка да се окажеш личност със знания в област, която на 18 години бегло си си представял.

Ето защо би трябвало хората да отчитат лишението от тези години като истинска загуба. Ясно е, че ще се реализираш и без тях, но времето за четене, разговори и свободна мисъл няма да е така щедро към теб, работещият възрастен човек.

И това важи особено, когато на 18 години си избрал важни за обществото, но тревожно проблемни професии като правото и журналистиката.

Едва ли някой щеше да се притеснява от липсата на приемни изпити за тези специалности, ако знаеше, че от университета щяха да излизат хора, критични и готови да се изправят срещу проблемите със знанията, които имат.

Това, което всички казват, че искат, са "мислещи хора". Не трябва обаче да търсим тази мисъл само в страниците, предадени на квестора, а във всички часове на скамейката, които никой човек не бива да чувства като загубено време. А уви - това нерядко е така.

Станете почитател на Класа