Голямото баламосване: три примера от България

Голямото баламосване: три примера от България
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    12.06.2019
  • Сподели:

Това е елементарен рефлекс: понеже никой не обича да плаща, всеки ще се заслуша, ако му обещаеш да го поразтовариш от това бреме. Нищо, че го лъжеш. Ето три примера от България. И то само от последните дни.

 

 

 

Коментар от Ясен Бояджиев:

 

Изборните страсти уж отминаха, но за популизма почивка няма. Някой дава сигнал и останалите се втурват, за да не останат по-назад. Правят го почти всички - дори и някои, които иначе обичат да се оплакват от популизма. Политиката е заприличала на автомобилно състезание, участниците в което се надпреварват кой ще навърти повече километри и ще направи най-бърза обиколка. Успехът зависи от скоростта, а скоростта - от горивото на идеите: колкото по-големи дивотии, толкова по-висока скорост. Наградата, за която се борят участниците, е симпатията на избирателя.

 

Банкноти

 

Всички се кълнат в неговата мъдрост, но все се опитват да го лъжат, плашат и съблазняват, сякаш е слабоумен. Схемата е проста: фалшиви проблеми - фалшиви решения. Методът също: говориш на публиката онова, което тя иска да чуе. Темите са изтъркани, но вечни, понеже разчитат на елементарни рефлекси. Никой, да кажем, не обича да плаща. И затова всеки ще се заслуша, ако му обещаеш да го поразтовариш от това бреме. Ето три примера от последните дни.

Парите на политиците

Такава вечна тема са парите на политиците. След депутатските заплати, дъвкани през зимата, отново дойде ред на партийните субсидии - любимата тема на поредния спасител на нацията, засилил се към политиката. Той пак даде сигнал и всички се втурнаха да наддават: да не е 11 лева (на глас), а 5. Да не е 5, а 1. Или направо да им ги спрем - „не стига, че ни крадат и лъжат, ами ще ги и храним“.

Да, проблем с тези субсидии има, но той не е в самото им съществуване, нито дори в размера им. Може да са и по-големи, важното е да има прозрачност, отчетност и ефективен контрол. За да е сигурно, че се харчат по предназначение, че през това време партиите и отделни техни представители не бъркат допълнително в общата „каца с мед“ и че не въртят частпром, като продават политиката си на парче. Проблемът е, че такъв контрол няма. Вместо да го въведат и гарантират, сега партиите се оплакват, че без субсидиите ще са принудени да търсят пари другаде и така ще изпаднат в зависимост. Но едновременно с това се надпреварват да предлагат намаляване и дори премахване на субсидиите.

Така част от публиката остава с впечатлението, че има нещо гнило. И че съществуването на партиите и на самата демократична политическа система може да е безплатно. Всичко обаче си има цена, която рано или късно неизбежно се плаща - по един или друг начин. Ако например днешните партии, при всичките им кусури, бъдат окончателно изкупени и властта бъде безалтернативно бетонирана в ръцете на техните задкулисни господари, цената ще е много по-висока от сегашните субсидии.

Данъците

Данъците са друга вечна тема. Този път стартовият изстрел бе даден от една от опозиционните партии: да намалим ДДС за някои стоки от първа необходимост - хем цените за хората ще паднат, хем икономическият растеж ще скочи. Всички прекрасно знаят, че нищо такова няма да се случи. Знаят също така, че идеята е безсмислена и даже вредна, но няма как да изостанат в надцакването. В резултат друга опозиция щедро разшири списъка със стоките и даже светкавично внесе законопроект. Управляващите съвършено справедливо обясниха, че така намалените приходи от ДДС ще трябва да се компенсират със свиване на някои разходи или с вдигане на някой друг данък. Което не им попречи да обещаят дебат и да пуснат в кошницата с подаръци още една стока - с нулева ставка.

Да, проблем с данъците има. Но той не е в размера им, а в това, че държавата ги харчи нерационално, неефективно и често не по предназначение. Поради което услугите, за които ѝ плащаме, са некачествени. Вместо да направят нужните реформи, партиите обясняват, че парите не стигат, понеже данъците са ниски. Но едновременно с това предлагат да ги направят още по-ниски.

Така част от публиката остава с впечатлението, че и тука има нещо гнило. И че сигурно наистина има някакъв начин да плащаш по-малко, а да получаваш повече. Безплатни неща обаче няма, а спестеното от нулевите ставки за едно неизбежно се плаща с цената на нещо друго.

Цената на тока

Разбира се, любимата гонка на всички популисти е цената на тока, понеже им дава възможност да развият най-висока скорост. Там надпреварата е сезонна и тепърва ще се разгаря около 1 юли, когато регулаторът обявява новите цени. Но стартът вече е даден - разни обществени защитници и опозиционери вече протръбиха, че цените ще са нереални. И че предстои нов грабеж.

Всъщност, реално повишение на цените на тока няма да има. Предстои само да бъдат коригирани с размера на инфлацията, което е индексация, а не поскъпване. Именно в това обаче е истинският проблем - цените от години са нереално ниски и не покриват направените по веригата разходи. Защото с всевъзможни еквилибристики и с участието на всички управляващи те постоянно са натискани надолу. В резултат от което цялата енергийна система е доведена до ръба на пропастта, а отделни части от нея вече са се сгромолясали и излизане няма. Вместо да направи нужните реформи и да подготви хората за предстоящия неизбежен енергиен преход, властта задълбочава кризата, като пробутва скъпи, безсмислени, политически и корупционно мотивирани гигантски проекти. И продължава да дава мило и драго, само и само да не се чуе за някакво поскъпване и да не се ядосат избирателите.

Така част от публиката остава с впечатлението, че има нещо гнило. Което е напълно вярно. Както и че токът (парното и прочие) е нещо, за което всеки може и трябва да плаща толкова, колкото му е удобно. (На принципа „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“.) Което е напълно погрешно. Защото цената накрая неизбежно ще бъде платена. Само дето спестеното ще се стовари наведнъж с многократно по-голяма тежест. Но, разбира се, от онези, които с бясна скорост навъртат обиколки на пистата на популизма, няма да чуете нищо такова.

Какво мисли публиката

Парадоксалното в цялата ситуация е, че те през цялото време се обвиняват един друг в популизъм. Но не се отказват от надпреварата. Парадоксално е също така, че част от публиката много добре знае или поне усеща, че я лъжат, но въпреки това се хваща на въдицата. Друга част гледа на цялото това шоу с безразличие, насмешка или отвращение. От количественото съотношение между тези две части зависи накъде ще тръгнат нещата по-нататък.

 

 

 

Прочетена 246 пъти

Станете почитател на Класа