Това е дълбоката причина за днешното състояние на България

Това е дълбоката причина за днешното състояние на България
  • Автор:  Даниел Смилов
  • Дата:  
    12.10.2018
  • Сподели:

Защо всеки инцидент в България, било то жестоко убийство, катастрофа с много жертви или лош уличен ремонт, се пише директно на сметката на премиера? Отговорът на този въпрос обяснява състоянието

на България изобщо.

 

 

 

 

 

Защо всеки инцидент в България - било то жестоко убийство на журналист, катастрофа с автобус или несполучливо подбрани плочки за площад - се пише директно на сметката на управляващата партия и премиера? Защо проблеми, които би трябвало да получат отговор от професионални и независими институции, биват неизбежно политизирани? Трагедията с убийството в Русе беше последната илюстрация на тази тенденция: докато опозицията се опитваше да представи случая като генерален провал на управлението, Борисов го опакова като "безродна" и безпочвена атака срещу България. И двете интерпретации с учудваща лекота политизираха проблема и решително се откъснаха от трезвата реалност.

Откъде идва тази склонност към надяване на политически, партийни очила? Дори отговорите на този въпрос обикновено са политизирани. За правителството причината е липсата на политическа култура у опозицията, която нечестно се опитва да се възползва от всяка ситуация. За опозицията това е единственият ефективен начин за борба срещу власт, която сама редовно манипулира общественото мнение и не спазва строг етически кодекс.

Зад тези повърхностни отговори има обаче и един по-важен: политизацията на инциденти е следствие от структурно изкривяване на публичната сфера, при което вместо независими институции, управляващите създават агенции за слугинаж, обгрижващи тях и приятелите им. Тези агенции/органи/комисии не се стремят да свършат задачите, за които официално съществуват, а се занимават с лъскане на имиджа на патроните си (управляващите) и громене на техните опоненти.

Измеренията на проблема

 

Борбата срещу корупцията би трябвало да бъде сфера, в която няма значение дали някой е на власт или не - управляващите дори би трябвало да са по-уязвими. В България обаче е обратното: както е добре известно, няма ключов управляващ, хванат в сериозно прегрешение. Всички обвиняеми и съдени са или от опозицията, или от партии, отпаднали от управлението.

По принцип парламентарните комисии са една от възможностите за независимо разследване на скандали. Комисията за КТБ обаче беше създадена, за да оневини по случая прокуратурата и КФН. Както и за да не се споменат определени имена.

Шумно прокламираната антикорупционна агенция дотук е свършила основно следното: запорирала е имуществото на издател на опозиционен вестник и на опозиционен политик и е обявила за напълно чист издателя на проправителствената преса. Първите са проверени щателно, вторият - само по документи.

В медийната сфера политизацията е отколешна. Една медийна група, която гравитира около депутат от ДПС и ту е негово притежание, ту той се "оттегля" от ръчното ѝ управление, се е превърнала в инструмент и патерица на всяка управляваща партия. Поне от 2009 година насам тази група на няколко пъти сменя своите позиции в зависимост от изборните резултати. До 2013 година те се обгрижваха взаимно с Борисов, в опозиционния му период от 2013-2014 бяха в тежък конфликт, а след това групата отново стана негов безрезервен привърженик. Медийна политика, която се влияе от това кой е на власт, е по дефиниция политизирана.

Когато нещо ходи като политизирана институция, кряка като политизирана институция и изглежда като политизирана институция, то най-вероятно е точно това, биха казали англичаните. А българите просто заключават, че щом независимите институции обслужват управляващите, техен най-главен "началник" е премиерът. Следователно той би трябвало да е отговорен за всичко. Буквално за всичко.

Ефектите на политизацията

 

Политизираните институции са на двойна употреба. От една страна те трябва да решават експертни проблеми - медийни, криминални или свързани с настилките в градовете. От друга страна те са пиар за управляващите и бухалка за опонентите им. Съчетанието на тези две функции води до една фундаментална неяснота относно границата между експертността и политическия пиар, професионализма и умението да "завъртиш" нещата в посока, удобна за определена партия.

Що се отнася до медиите, Борисов сам падна в капана на радикалната политизация. За него няма читави медии - по думите му, едните са на един "олигарх", а другите - на друг. Едните изкривяват реалността в една посока, другите - в обратната. Истина в медиите няма, всичко е "spin-doctoring" - политизирана пропаганда. Ако картината наистина е такава, чудно защо премиерът се сърди на чужденците, които критикуват медийната среда в България. В крайна сметка собственото му мнение за нея не е по-ласкателно.

За съдебните органи и антикорупционните агенции е изговорено много. За съжаление и те не успяват да се откъснат от имиджа си на политизирани структури. Преди време две подслушани магистратки бяха споделили, че "службите са на ДПС". Резултатите от действията на съдебни и разследващи органи също следват партийните линии между управляващи и опозиция. И в зависимост от тези линии Цветан Цветанов, да речем, е ту пръв борец срещу престъпността, ту сам е сред разследваните.

Дори в казус, който изглежда доста тривиален - като случая с обвинената във вземане на подкуп Иванчева - обществеността се раздели доста тежко по партийна линия: за едните хващането ѝ е антикорупционен триумф, за другите - непохватна инсценировка.

Размиването на границата между независима агенция/комисия/орган и пиар структура води до размиване на границата между истина и пропаганда. Пост-истината е всъщност засилена форма на политизация на публичната сфера. Крайният резултат е, че почти всичко се превръща в "скандал" и почти никой скандал не завършва с някакво еднозначно решение: те просто в един момент затихват.

КТБ е чудесен пример за този феномен. Регулаторни и контролиращи институции позволиха голяма банка да фалира, нанасяйки сериозни щети и на публичните финанси, и на множество частни лица. Обвиненията бяха ограничени до Цветан Василев и неговите подставени лица, както и до двама от регулаторните органи и още двама от частни одиторски фирми. Съдебен процес, който обещава да продължи десетилетия, бе започнат, но той засяга единствено изнасянето на пари от банката към "кухите" фирми на Василев. Къде са отишли после, тепърва ще се изяснява. Тоест, от уж ясен скандал в крайна сметка затънахме в съдебно-прокурорско блато, чиято цел изглежда е да се накажат част от виновните, но и да се скрият други.

Друг ефект от политизацията е, че страната влиза от един скандал в друг. От началото на политическия сезон поредицата е впечатляваща: трагедията в Своге и министерските оставки, разследванията на "Биволь" за „Джи Пи Груп", плочките и работата по "Графа", убийството на журналистка в Русе... Какво точно се случва, остава спорно и мъгляво, а скандалите просто затихват и биват изместени от нови.

 

Деполитизация?

 

По принцип политизацията не е нещо лошо, когато се случва в парламента и в електоралното състезание между партиите. Но става вредна, когато засяга сфери като съдебна власт, антикорупционни структури и медии. Проблемът в България е, че в парламента имаме деполитизация - всички партии се "патриотизираха" и започнаха да говорят едно и също по повечето важни въпроси. А медиите и съдебната власт са политизирани.

Това са и дълбоките причини за не особено добрата репутация на страната в Европа. Борисов може би е прав, когато твърди, че не бива механично да бъдем поставяни в лагера на най-проблематичните европейски държави. Но пък и ние имаме да свършим още много работа, преди да успеем убедително да се откъснем от този лагер.

Прочетена 259 пъти