Собствениците на "Зора" ген. Милушев и синът му Стефан: Как се прави чист бизнес от нулата!

Собствениците на "Зора" ген. Милушев и синът му Стефан: Как се прави чист бизнес от нулата!
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    20.06.2019
  • Сподели:

Ние носим позитивна енергия. Няма ли любов и уважение, нищо не може да се постигне! Така е в семейството, така е в работата, така трябва да е и в обществото. Човек трябва да е уверен в себе си, да е усмихнат и да вярва, че доброто ще дойде, казва ген. Милушев.

http://epicenter.bg/images/news/62019/thumbs/sml_1560947695.jpg

Те имат необичайна съдба – баща и син Милушеви. Бащата, ген. Георги Милушев, е последният шеф на УБО, уволнен от системата след падането на Живков. Синът – завършил история, специализирал японски език в Москва, работил в контраразузнаването, също изхвърлен от системата и в зората на прехода остава на улицата с три деца. Кой би очаквал, че животът така ще ги завърти, че да се превърнат в уважавани бизнесмени, създатели и собственици на популярната търговска верига „Зора“. 

На 20 юни двамата имат общ рожден ден.

Бащата става на 82, синът – на 60.

За житейските уроци, за трудните моменти, за клеймото "син на генерал" и за мъката на генерала да стане "капиталист" е този разговор.

- Баща и син Милушеви, родени сте на една и съща дата. Това не е ли знак на съдбата?
- Ген. Милушев: Да, в един и същи месец, на един и същи ден – 20 юни. Майка ми казваше, че аз съм се родил, когато първи петли пропели, Стефан се роди в 3,30 ч, сутринта.

- Е, пак е по първи петли, на разсъмване! Тръгвате заедно и досега, толкова години, всичко правите заедно?
- Ген. Милушев: Да! 
Стефан: Винаги сме били заедно, макар че той участваше по-малко в грижите за нас, тъй като отсъстваше много от дома с неговите задачи в службата и чести командировки. Грижите бяха паднали върху нашата майка, Бог да я прости, но баща ни беше пример за подражание и можем да се гордеем с такъв човек.

- Какво беше за вас баща ви, докато ръководеше на УБО - тази стряскаща служба, която беше държава в държавата?
- Стефан: Какво беше? Беше един млад генерал - на 48 години сложи генералските пагони. Аз вече бях завършил „История“ и през 1986-а постъпих в МВР в „Контраразузнаването”, в сградата срещу УБО, където баща ми беше шеф. Той беше много целенасочен, много подготвен, макар и излязъл от бедно семейство - баба ми беше завършила 3-ти клас, а дядо ми можеше само да се подпише, и бе стигнал до това уважение. Имаше ред и дисциплина при нас.

- Генерале, имахте ли усещане, че заради службата ощетявате семейството?
- Ген. Милушев: Да, разбира се, но аз бях поел сериозен ангажимент - нямаше как да съчетавам нещата така, че да отделям достатъчно време на семейството. Наистина отсъствах много – ставах рано, прибирах се късно, не можех да казвам накъде заминавам и колко време ще отсъствам.
Стефан: Веднъж дори го чакахме на летището да си дойде от една европейска столица, но това така и не се случи. И в продължение на 4-5 дни нямахме никаква информация за него. Беше в бурните години, когато той наистина работеше в опасен сектор.
Ген. Милушев: Добре, че бяха добри деца - той и сестра му. Стефан беше и си остана изключително дисциплинирам и много целенасочен. Неговият поглед винаги е надалеч, гледа едрото, дребното загърбва, а плявата изхвърля. Обича предизвикателства. Развиваше се като самостоятелен, искаше да бъде независим. Не помня и като ученик, и като студент да ни е поискал пари. Никога! Като ученик в летните месеци на жега от над 35 градуса, той си намираше работа, за да изкара някой лев за 35-40 дни и да отиде на море за 10 дни.
Стефан: Помня, едно лято покривахме Полиграфическия комбинат „Балкан” във Велико Търново, вдигахме кофите с горещ асфалт и ги подавахме на майсторите. Тогава излезе книгата „Шогун” - такова щастие беше, че успях да си я купя с парите и да отида на море. Никога не съм искал да бъда в тежест на семейството - имаше разчет, на мен ми се полагаха около 120 лева на месец, с които да платя квартирата, ток, храна и т.н. и да ми останат джобни пари.

- Добре, това е соцпериодът до 1989 година. Не сте бил от мамините синчета на тогавашната власт. Да минем на времето след това. След уволнението от УБО, вас, генерале, ви пращат посланик в Лисабон и вие отказвате. Ако бяхте приели този пост, нямаше ли съдбата на семейството ви да бъде друга, по-лека?
- Ген. Милушев: Отказах, да. Какво значи при онази ситуация след промените да заминеш като посланик? Режимът е сменен, преди това си бил началник на УБО, не си бил дипломат от кариерата. Когато човек приема нещо, трябва да си даде сметка - подготвен ли е или не. Щях да изведа децата си, да – щеше да е по-добре. Но, докато бях началник на УБО, ми предлагаха маса добри неща и аз не приех нито едно.

- Защо?

- Защото, за да влезеш във властова позиция, първо трябва да си отговориш на въпроса - имаш ли здрави спирачки? Ако те не държат добре - няма смисъл изобщо да тръгваш натам. Второ, имаш ли задръжки по отношение на материалното? Ако нямаш – също натискаш силно спирачките. Човек, влизайки в дадена властова позиция, трябва да покаже, че отива там не за своето его и за своето добро, а да служи за целта, за която е номиниран.

Стефан: Тогава вече имах три деца. Докато баща ми беше шеф на УБО, два пъти съм посетил магазина в ресторант „Рила”, на рождения ми ден - само тогава имах право да вляза, за да купя бонбони и банани за децата. Никога не съм ползвал резиденции или други екстри на властта. При нас нещата бяха много строги и може би затова станахме хора. Правилата не бяха казани, но бяха ясни и категорични. Когато специализирах в Москва, беше същото - влизах само на рождени дни в магазина да си купя бонбони, бутилка ракия и вино. Това е!

- Страхували ли сте се за живота на баща си някога?
- Стефан: В началото, да. След като се случиха събитията през 89-та с баща ми проведохме разговор. Бяхме наясно с това, което предстои - и двамата нямахме повече място в тази система. Не, че не желаехме, но щяха да ни приемат като врагове на новата власт. Три дни след като уволниха баща ми от УБО, моят началник ме извика и ми каза: "Стефане, трети си в списъка за уволнение". Напуснах веднага, не чаках да ме уволнят.

- С какво започнахме да се издържате? Баща на три деца?
Стефан: Правителството бе приело закон за развитие на раждаемостта и бях получил апартамент – панелка в „Обеля“, който изплащах с кредит. Баща ми се върна от мисията в Сайгон, имаше малко спестени пари. Но не знаехме какво да правим. Тогава приятели ме насочиха да започна да продавам детски грейки, румънски. Взехме грейките, отидохме на битака, падна ни се последната маса. Беше събота – за един ден продадохме една грейка, в неделя – две. Как се хранят три деца с две грейки? Нямаше червени куфарчета. Но имахме приятели, жива и здрави са, предложиха ми да разнасям захар. И тръгнах с една кола да предлагам захар по магазините – така спечелихме малко. Бяхме трима приятели, наричаха ни „захарните момчета“. После ни предложиха да направим хранителен магазин - отказахме, с баща ми преценихме, че не беше за нас. Предложиха ни стока на консигнация: хладилници, перални, печки, даваха ни ги на отложено плащане, защото нямахме никакъв капитал. Така, с парите си купихме една червена „Ифа” и всеки вторник и четвъртък пътувах за Варна, за да докарвам печки и перални - винаги се връщахме пълни, а тук хората чакаха, такива бяха времената. Отворихме първия магазин, беше по-малък от обикновена стая. Наскоро исках да го покажа на дъщеря ми и се отбих да го снимам, настоящият собственик не повярва, че оттам именно е тръгнала веригата „Зора”.
Вечер, чаках да се стъмни, за да не ме познаят, и тръгвах да карам такси - до 5 маса сутринта. Очите ми бяха кървясали от недоспиване. Имах две висши образования, живеех в „Обеля“ и все исках заеми от приятели. Не можех да понасям това състояние! Търсех начин да изляза от този омагьосан кръг. Не се примирихме. Не се огънахме. Трябваше да оцелеем. Баща ми се върна от Сайгон, беше края на 90-та, започна да обикаля да търси работа. На едно място му предлагаха да вдига бариера, на друго - да пази складове. Гледах го как стои в къщи без работа, как обикаля стаята от единия ъгъл до другия и си мислех, че ще се разболее. Мъж на 52 години, свикнал да е деен и изведнъж – нищо не прави! Тормозех се много - освен, че нямахме пари, и здравето на баща ми беше сериозно застрашено. И един ден решихме да инвестираме в фирма. Така започнахме.
Ген. Милушев: Обрахме всички негативи на промяната. Като се върнах от Сайгон в края на 1990, освободиха сина ми от работа. Зет ми също го освободиха. Пенсионираха жена ми в деня на навършването на възраст. Вкъщи останахме аз и съпругата ми, майка ми и баща ми, синът ми, снаха ми и трите им деца. Малкият ми внук беше на годинка. Моята пенсия беше 350 лева. Изкарахме месец, два, три. Аз тръгнах да търся работа по строежи. Изобщо не се притеснявах, че съм генерал. Неволята те кара да търсиш спасение. По едно време срещам колега, бивш шеф на НСС, пенсионер като мен, и го питам къде е. „Охрана съм на дипломатическите блокове в Горна баня.“„Има ли места?“„Има само едно.“„Каква е заплатата?“„280 лева, културни хора, има телевизор, топличко, стоиш цяла вечер, те си минават, работа никаква.“ „Абе, не думай! Как така охрана?“

- Генерал да вдига бариерата? Чак не мога да си го помисля!

- Да! Тогава се сетих за един колега, с когото работихме заедно във Второ управление, Никола Стефанов. И досега съм му благодарен (той почина преди няколко години) за съвета, който ми даде. Намирам го, питам го за работа, той вика: „Няма да стане!“ - „Защо, бе, защо няма да стане?“ -„Спасението ти е да направиш фирма, иначе си загубен!“ - „Чакай, бе, каква фирма? С какво ще я направя тази фирма?“ - „Само фирма“, казва ми Кольо Стефанов. 

На следващия ден отивам при адвокат да ми регистрира фирма. Случи се една млада, симпатична адвокатка. „Ооо, другарю генерал, кажете, туй, туй, сега ще го направим!“ Написа решението и ме пита за името на фирмата. Помислих, помислих, гледам, така както сега гледам тавана, и казвам, че трябва да е нещо като на зазоряване. Нали вече има промяна, трябва да търсим новото начало. И така сложихме името„Зора“. 

Но ако не беше Стефан, нямаше да стане или щеше да стане на по-късен етап. Аз бях обременен човек, не можех от едно състояние да мина в съвсем друго, имах и съмнения дали това не е много рисковано, но Стефан беше много ентусиазиран. Затова казах, че той обича предизвикателствата и да ги преодолява. Не иска да върви по отъпкан път.

− Коя година е това? 
− Септември 1991-ва. Това е първата лястовица на частна фирма в нашия сектор. Със сина ми видяхме обяви и взехме под наем 18 квадрата за магазин. Започнахме да се учим, да четем колко струва един литър хладилник, колко е един литър фризер, една пералня и т.н. Аз съм завършил икономика на външната търговия, но този бизнес е нещо съвсем различно. Нямах и средства, имах всичко на всичко 3-4 хиляди лева. Отидох в банка, заложих апартамента. Скришом от съпругата си взех нотариалния акт и ипотекирах дома ни. Ако тя, милата, знаеше... Взехме кредит 25-30 хиляди лева и с тях започнахме дейността си.

− Страхували ли сте се, че може да потънете като бизнесмен, да рухнете? 
− Ами, ако човек не стои здраво на краката си, ако не обмисля и премисля всички неща добре, е изложен на риск. Особено в сегашната икономическа криза. Човек трябва да е постоянно нащрек и да държи будна съвестта си. И в най-трудните моменти аз съм бил оптимист. Аз съм качвал заедно със сина си хладилници по криволичеща стълба в блок. Да, страдам от това, страдам, изживявам го болезнено, защото съм генерал, началник на УБО, хората ме познават, малко или много съм публична личност. И сега мнозина, като ме срещат, казват „Господин генерал“. Аз го гледам като физиономия и го познавам, но за името му не мога да се сетя. Но нуждата те кара да правиш дори това, което ти носи болка. В края на краищата това е труд. Казвал съм си: „Няма нищо срамно, няма нищо унизително, трябва да мина и през това, за да дойдат по-добрите дни.“

- Как се случи магията от едно малко магазинче през 1991 година да стигнете до днес с магазини почти във всеки град? Много хора фалираха, тръгнаха в бизнеса с устрем, пари натрупаха и се сринаха. Вас какво ви държеше?
- Стефан: Магията е в страшно много работа и целеустременост. На мен търговията е в кръвта ми. Първата стока, която продадох още в първи-втори клас на село, бяха доматите на баба ми. Ясно ми беше какво трябва да направим. Ние може би щяхме да бъде много по-напред от това, което сме сега, ако, Бог да го прости, чичо ми Иван Милушев не бе ме заклел – никога няма да нарушаваш закона! Когато го поканихме да работи при нас, той ми каза: "Ще дойда, но при едно условие - ако ми обещаеш, че няма да правиш неща, които не са разрешени от закона. Риск - да, движение по ръба на бръснача - да, но ти с контрабанда няма да се занимаваш! И ще ти обясня защо. Защото ти си син на ген. Милушев, аз съм Иван Милушев и ако ти направиш една грешна крачка, утре всички вестници ще излязат с големи заглавия на първа страница „Синът на ген. Милушев....“ Един камион само да вкараш контрабанда, ще напишат, че си вкарал 100!" Съгласих се, стиснахме си ръцете, и макар че всичките ми братовчеди работеха на КПП, бяха митничари и все ме питаха, кога ще направим нещо, аз не си го позволих. Работихме много, трупахме малко по малко, за да стигнем до това положение, което сме днес.

- Откъде дойде първоначалният капитал? Нали все питат за първия милион.
- Първоначалният капитал дойде от захарта. За около година натрупахме лек капитал, с който закупихме първата стока, позволихме си да сложим решетки на магазина, защото веднага ни налазиха седмици, осмици...

- Как се справихте с рекетьорите, с мутрите, с бухалките?
- Ген. Милушев: До нашия магазин имаше аптека. Един ден дойде жената и ми се оплака, че някакви момчета я притискат: „Ако не платиш, не може да работиш!“ Казах ѝ – като дойдат, изпрати ми ги! И един ден пристигат четирима, едри, с черни дрехи, с мазни коси, влизат в магазина и казват: „Вие трябва да платите толкова“. Питам: „За какво?“, те продължават да стоят в магазина. „Момчета, знаете ли кой съм, казах им, аз съм генерал Милушев“. И като им казах това – буквално се изпариха от магазина.
Стефан: В структурите се знаеше кой е ген. Милушев, закачаха ни, но слабо. Беше много трудно време.

- Успяхте ли да влезете в колизии с властта?
- Стефан: Тогава правителството беше на СДС. Много от моите бивши колеги се оказаха службогонци - опитваха се да ни искат пари, да ни притискат. Не се поддадохме. Решихме, че ако веднъж дадем на някого пари, ще плащаме вечно. Знаехме, че сме чисти. Не се занимавахме с контрабанда. Но бяхме най-често проверяваните, защото не си плащахме. Веднъж само през 1997-98 ни тарашиха - нахлуха в офиса, извадиха всичко, проверки, проверки... Не бях пушил 5 години и тогава запалих... Нищо не намериха. Беше опит за сплашване, опит да ни унищожат на този ранен етап, защото първият такъв магазин беше наш.

- За вашата фирма никога не се е чуло да има скандали, как се опазихте? Давали ли сте пари на партии?
- Ген. Милушев: Не! Категорично!
Стефан: Един-единствен път мен ме извикаха на среща в едно кафене и си позволиха да ми обещават нещо в бъдеще време с молба да помагам на една партия. Казах им: "Както не сме давали на никого досега, така и за в бъдеще няма да даваме. Защото дадем ли на едни, ще трябва да даваме на всички. И затова всеки да се оправя с начинанието, към което е поел ангажимент". Тази партия спечели изборите, но към нас нямаше ответна мярка. Около нас няма политически фигури, има само приятели. Бил съм до всички големи от политиката, но винаги съм отбягвал да се обвържа.
Ген.Милушев: Ние сме били винаги коректни и честни, колкото и това да е изтъркано, не само в бизнеса, а и в личните си отношения.
Стефан: Държим едно малко ресторантче. Имаше един период, в продължение на година-година и половина, в който в ресторанта всяка вечер ме чакаха по 4-5 прокурори да ми предлагат да крадем ДДС. Те много добре знаеха колко милиони ДДС плащахме и ми рисуваха с какви ли не краски колко ще спечелим заедно – те и ние - ако направим тази и тази схема. Обяснявах им:  Добре, вие ще спечелите, след което вас ви няма, а ние оставаме. Обещаваха ни: Ще ви пазим! Ето, тогава беше страшно! Дори ми откраднаха джипа и ми казаха: Ако се съгласиш на схемата, ще си получиш колата веднага. Не се съгласих! След време я намериха в Хасково, изтърбушена...

- Значи името е най-голямата инвестиция и тя се пази зорко?
- Стефан: Този човек, който стои до мен и чичо ми, когото страшно много обичах, за мен са идоли. Дума съм им дал и тази дума никога няма да се промени. Това е по-свято от всичко. Аз не се интересувам от парите във фирмата, с тях са занимава баща ми. Аз съм спортна натура. Работя само, за да добавям, добавям към фирмата, да имаме по-добрите цени, по качествените стоки. Всяка година по два пъти съм в Китай на изложение, и това го правя от 15 години. Много е уморително, но ако не видя едно изделие, ако не го преценя как ще се реализира на нашия пазар, не го купувам.
Ген.Милушев: Стефан не е човек, вперил поглед към имането.
Стефан: Ще разкажа следния случай. С парите от захарта искахме да купим перални. Но у нас нямаше достатъчно перални. Тогава един приятел от Москва ми предложи – да купим цигари от Асеновград, ще ги закараме в Русия, ще ги продадем и с парите се купим Вятки, това са автоматични перални, много здрави, които много вървяха у нас. Тръгнахме с ладата и с тировете с цигари към Русия, тогава бяха събитията в Приднестровието, минавахме през мостове, които ги взривяваха, с големи премеждия стигнахме най-после до мястото. Разтовариха цигарите. На сутринта аз чакам в хотела да дойдат парите, с които да замина за Москва и да купя пералните. Стана 9 часа, стана 10,12, 2, 4,6 часа. Парите ги няма. Звъним на човека – не си вдига телефона. Продължих да чакам. Мина един ден, мина втори, мина трети, на четвъртия аз вече съм посивял. На седмия ден, тръгвайки към асансьора, към мен се приближава един човек в черно облекло, с къс автомат и с четирима охранители. Тупна ме по рамото: „Ела с мен! Гледам те, че си притеснен, ела да пием по една водка, ще ми разкажеш“. Тръгнах. Качваме се в неговата стая – държеше един апартамент, седнахме пред чаша водка и аз почнах да му разказвам. Той слуша, слуша, разбра за кого става дума, извика един от неговите гавази и му каза: „До един час този да ми го доведете!“ След час и половина водят „моя“ човек. Наредиха му до 9 часа на следващата сутрин да ми донесе парите, ако не го направи, го заплашиха: „Ти, жена ти и двете ти деца ще бъдат на земята“. Удариха му един шамар и той изхвърча от стаята.

На следващата сутрин в 8 часа дойде с две чанти, пълни с рубли. Казвам на онзи с черното облекло – вземи си колкото искаш, много съм ти благодарен. Той отново ме потупа по рамото и каза: „Стефане, един ден аз мога да имам също нужда от теб!“ И нищо не взе. Даже ми запазиха билет до Москва, а неговата кола ме закара до летището. И аз заминах.

- Познат ли е бил този човек?
- Не! Не! За първи и последен път го видях. Една рубла не взе. Този човек никога повече не ми се обади. И до днес не знам кой е той. Купих вятките и се прибрах в България.

- Вярвате ли в Господ?
- Вече, да! Страшно много странности се случиха в моя живот Аз пиех добре алкохол. Знаете, приятели, вечери, приятни компании. Преди няколко години една вечер си поръчвам водка в ресторанта, вдигам да я глътна – не иска да влезе. Поръчвам втора от неотваряна бутилка - пак не влиза. Казвам на келнера – дай ми уиски, черно Джони. Пак не иска да мине. Значи Господ ми прати телеграма.! От този момент спрях алкохола. И сега не близвам. Никакъв алкохол! Имах и други странности. Има го Господ! Има Ангели-хранители, които ни помагат, които ни пазят!

- И двамата с баща ви имате необичайна съдба! И голям късмет!
- Да, имаме късмет, но имаме много голяма дисциплина. Благодарение на баща ми, който управлява фирмата и с кадровото обезпечение, е наложен строг ред. В същото време има голяма човещина и разбиране за проблемите на всеки служител. При нас почти няма текучество на хората, ¾ от служителите са със стаж от над 20 години във фирмата - хора, които тук създадоха семейства, на които им се родиха деца и вече са студенти. В „Зора“ ние сме едно голямо семейство и затова нещата ни се получават. С нас работят около 700 човека.

- Някога не се ли скарахте – баща и син?
- Е, имало е. Един-два пъти влязохме в по-остър сблъсък. Аз съм по-емоционален, често не мога да броя до 10 и реагирам доста фриволно, защото ми се иска нещата да се случват по-бързо. Все си мисля, че някой друг може да ме изпревари.
Ген. Милушев: Той гледа само напред и иска всичко да се случва в ускорен ход, взискателен е, но има един благ характер. Той се раздава, може да даде последния си лев на първия срещнат, който се нуждае. За него парите не са цел. Не го интересува дали има 50, 500 или 5 000 лева. Парите за него са начин за нормален живот.


- Какво е за вас „нормален живот“? Имате ли бентлита, ламборджини, частен самолет, къща на Малдивите, или поне в Гърция? 
Стефан: Тази година моята кола също ще направи бенефис – става на 20 години.

- Моля?Шегувате се!
- Ген. Милушев: Да, колата, която кара синът ми, е на 20 години
Стефан: За да бъда искрен – имах добър джип, който продадох преди 7-8 месеца за 130 000 лева и си купих за 40 000 лева друг джип, втора ръка. За мен колата е средство за придвижване от точка А до точка Б.
Ген. Милушев: В края на 90-те години, Стефан си взе едно място в Мало Бучино, там си направи една скромна къща и там продължава да си живее. 
Стефан: Когато всички си купуваха имоти в Бояна и Драгалевци.
Ген. Милушев: След промените имах едно опасение - синът ми и дъщеря ми, да не кажат: Този нашият татко - хората се обзавели, взели коли, вили, апартаменти, толкова ли е бил загубен, та той нищо не е взел.
Стефан : Ако беше така, аз нямаше да имам стимул. 
Ген. Милушев: Останах много доволен, защото все мислех, че децата ми ще бъдат неудовлетворени, че баща им нищо не е взел. Защото, докато бях шеф на УБО, предлагаха апартаменти, предлагаха вили - всичко минаваше през мен. И това, което ни причиниха, на мен и на него след промяната, го направиха същите, които преди това не спираха и не знаеха границата на прищевките да искат от началника на УБО. Беше ужасно! Но той понасяше...И никога не се оплака.
Стефан: Бях във Второ управление, в контраразузнаването и ме пратиха в Москва да специализирам японски език. По това време България имаше специални отношения с Япония. Не знаех за какво ще ми трябва японския, но приех. Четири човека по четири часа на ден почнахме да изучаваме японски. Мина седмица, мина две, не можех да свикна. Идваше ми да се самоубия. Почнах да си мисля, че нарочно са ме пратили да уча японски, за да се проваля и да се види, че за нищо не ставам. Седнах една вечер, хванах се за главата: Какво да правя? Няма път назад! Чак ми се реве! Извадих цигарите, тогава много пушех, и картоните и почнах с йероглифите. Така от зор научих японски език. Върнах се, станах дори преводач. Но и японският не помогна, когато ме уволниха същите, които ме пратиха в Москва да го уча. Бях син на ген. Милушев, не ги интересуваше дали знам японски и колко пари са инвестирани в мен - три години обучение в Москва.

- Каква роля в цялата тази сага играят жените ви? Майката, съпругата?
Стефан: Без тяхна помощ, нямаше да успеем. Майка ми, Бог да я прости, беше уникален човек, много трудолюбива, и когато се разви фирмата, все ми казваше. „Абе, Стефчо, спрете се, бе! Ето, един магазин имате вече. Не ви ли стига?!“ Отговарях ѝ: „Майко, не го правим толкова за пари, правим го, за да бъдем най-добрите". Причината да се откажа от футболния клуб „Марек“ беше същата - разбрах, че никога нямаше да ни пуснат да играем на финал. След като не можеш да станеш № 1 в дадена област, по-добре се откажи! Иди там, където можеш! Това е двигателят, който ме води. Като ми каже някой: “Не мога“, му отговарям: „Няма не мога!“. Когато тръгвах в бизнеса, година и половина всеки вторник и петък в 1,30 – 2.00 часа през нощта с жигулата отивах пред едни складове в Илиенци, спирах пред бариерата, за да бъда първи, та като дойде стоката, да мога да купя най-добрата, която е за сезона, защото нашата техника е сезонна. Лятото вървят охладителите, като наближи зимата – тръгват пералните. Лягах в колата и чаках. Година и половина!


- Децата ви знаят ли цялата тази история?
- Стефан: Знаят, знаят. Почти не ги виждах, С тях се получи същото, което стана с нас и баща ни.


- Сега всички работят във фирмата.Синове, дъщери и внуци, заършилив  чужбина и завърнали се в България, налагат новото...
- Стефан: Тук трябва да споменем за моя зет – Пламен Стойков. Той беше служител в КПП на Калотина, и него го уволниха след промените. И той се включи в управлението на фирмата.
Ген. Милушев: 1996 година - беше ужасен период! Продаваш, пълниш един чувал шума. Сутринта отиваш да купиш валута и нищо не получаваш.
Стефан: Минали сме през всичко. За нас беше важно да сме коректни играчи на пазара. Благодарни сме на съдбата.

- Какви са мечтите в сънищата ви?
- Стефан: Да сме живи и здрави. Децата да са живи и здрави, да ни радват тези внуци, правнуци. Не сме хора с грандомански идеи, земни сме. Радваме се на това, което имаме. Единственото, което си пожелавам за рождения ден, е да имам поне два-три дни да отида за риба. Преди години една гледачка ми каза: „Това дето си го мислиш, няма да стане. - Добре, какво си мисля? - Няма да имаш време да ходиш за риба. Ще имаш много работа!“
Ген. Милушев: Какво си мисли човек на моята възраст в деня, когато синът му става на 60, а пък той е на 82. Ние имаме много силна връзка. На ден се чуваме по 5-6 пъти, няма вечер, в която той да не звънне и да не ме попита вечерял ли съм и какво съм вечерял - задължен съм за това топло отношение. Това ме крепи и ми дава сили. Преди няколко дни ходих на преглед, тъй като трябва да си удължа срока за оръжието. И като влязох при лекарката, тя пита: „Боледувате ли, семейно положение, образование, пенсионер. Отговорих: - Да, пенсионер, но работя. - Е, как работите? - Както ме виждате, така! - Видях, вие влязохте изправен, сигурно ходите на работа за някой друг час. - Да, казвам, от сутрин до вечер!“ Това, че аз съм ежедневно сред децата, ми дава много сили и енергия. Да се съхраниш и да продължиш напред.

Ние носим позитивна енергия. Няма ли любов и уважение, нищо не може да се постигне! Така е в семейството, така е в работата, така трябва да е и в обществото. Човек трябва да е уверен в себе си, да е усмихнат и да вярва, че доброто ще дойде. Но трябва да бъдем по-дисциплинирани, по- мъдри и целеустремени, да вярваме в собствените си сили.

И да мислим за България така, че всеки да даде от себе си най-доброто, за да може наистина тя да бъде една прекрасна страна.

 

 

 

 

Прочетена 339 пъти

Станете почитател на Класа