За фигурата на независимия прокурор или за една реформа тип „да отбием номера”

За фигурата на независимия прокурор или за една реформа тип „да отбием номера”
  • Публикация:  Classa.bg**
  • Дата:  
    20.12.2020
  • Сподели:


На 18 декември 2020 г. Народното събрание прие на първо четене законопроект, целящ да „европеизира” устройството на българската правосъдна система. Идеята е да се осигури ефективен контрол върху дейността на главния прокурор, като се създаде правната фигура на „прокурор, компетентен по преписки и наказателни производства срещу главния прокурор” – „прокурор по разследването на главния прокурор” или „независим прокурор”. (От съображение за краткост в следващия текст ще бъде предпочетено последното название). Това решение на проблема конкретизира една опция, подсказана в препоръките на Европейската комисия за демокрация чрез право (Венецианска комисия) от 2019 г. за подобряването на правораздаването в България. Проблемът обаче е идентифициран още в решението на Европейския съд по правата на човека по делото „Колеви срещу България” от 2009 г.

 

 

Законопроектът, за който тук става дума, е твърде спорен. В Правната комисия на Народното събрание той бе внесен от група депутати от ГЕРБ начело с Красимир Ципов, но не получи подкрепата на опозицията, която при гласуването се въздържа. Мнението на  държавното обвинение за законопроекта беше отрицателно, а в средствата за масова информация скептично отношение към идеята за създаване на независим прокурор изрази председателят на партия „Да, България” Христо Иванов, бивш министър на правосъдието.

 

Едно компромисно решение на въпроса предложи представляващият Висшия съдебен съвет Боян Магдалинчев. Според него независимият прокурор би следвало да се избира от ВСС ad hoc – само в случай, че с поведението си главният прокурор е дал повод да бъде разследван. Няма съмнение, че тази бележка е уместна: да се избере юрист, чието единствено задължение в продължение на седем години е да разследва при нужда главния прокурор, изглежда явно недомислие.

 

В следващото изложение ще се абстрахирам от юридическите подробности, свързани със законопроекта, както и от вечния въпрос qui bono – кой печели от неговото имплементиране в правната ни система. Ще се опитам да оценя идеята сама по себе си - от гледна точка на нейната вътрешна логика. Това ще хвърли светлина върху един начин на мислене, който в момента е „на мода”. Той е характерен не само за манталитета на управляващите, но и на българската политическа класа като цяло. Накратко този начин на мислене би могъл да се определи като пренебрежително отношение към регулативната функция на морала за сметка на това, което може да се нарече ”управленска технология”. Ще поясня тази гледна точка и ще аргументирам разбирането си, че в конкретния случай този „технологичен” подход към решаването на един социален проблем не върши работа.

 

Тезата ми е, че важният въпрос, който законодателят трябва да реши, не е как да се контролира и евентуално – санкционира главният прокурор, а как да стане така, че за главен прокурор да бъде избран такъв човек, който никога не би нарушил закона и добрите нрави. Казано с други думи, аз мисля, че още не е изобретен и не би могъл да бъде изобретен такъв остроумен контролиращ механизъм, който да „озапти” един главен прокурор, склонен да злоупотребява с властта си. Ето защо всички „търсения” в тази посока са напразни.

Мисля, че тази гледна точка към законопроекта на ГЕРБ, за който тук става дума, е различна от изказаните до този момент.

 

Защо възникна идеята за независимия прокурор

 

Каквото и да се говори, причината за коментирания тук законопроект е спорната фигура на сегашния главен прокурор Иван Гешев. Неговата кандидатура за тази длъжност се считаше за неподходяща от мнозина, между които и група юристи. Понастоящем, една година след встъпването на Иван Гешев в длъжност, критиките, адресирани към неговата личност и действия, са цял поменик, а протестите срещу него не стихват. Разбира се – главният прокурор има и своите симпатизанти: зад него стои почти целият Висш съдебен съвет и преобладаващата част от прокурорите в България. Не е моя задача да вземам страна в този спор. Факт е обаче, че в словесните престрелки между премиер и президент, на която всички сме свидетели, Иван Гешев недвусмислено застана зад премиера: с действията си той, основателно или не, постави под съмнение репутацията не само на някои президентски сътрудници, но и на самия президент.

 

Прав ли е бил Иван Гешев да действа по този начин – това е един въпрос. Ясно е обаче едно: ако в случая главният прокурор е проявил политическо пристрастие,  той би следвало да бъде отстранен от длъжност.  И тук ние достигаме до един принципен въпрос: как би могло да стане евентуалното отстраняване от длъжност на един български главен прокурор, ако „сгази лука”?

 

Този въпрос е труден, доколкото прокуратурата е йерархична система и главният прокурор се намира на върха на йерархията. Той няма началник. Излиза, че ако се провини по някакъв начин, главният прокурор би следвало да възбуди съдебно преследване срещу себе си. Обаче, както е изтъкнато в основанията, приложени към коментирания тук законопроект, nemo iudex in causa sua – никой не e съдия на свое дело. Нереалистично е да се очаква, че един прокурор, подчинен на главния, ще инициира съдебно преследване срещу своя началник. Дори такава абстрактна възможност да съществува по принцип (теза, която някои юристи оспорват), шансовете за успех на един смелчага, опълчил се срещу главния прокурор, не са големи.

 

И тук, отсявайки различните опции за решаване на проблема, който възниква, вносителите на законопроекта се спират на една от тях, определяйки я като единствено разумна: главният прокурор да се разследва от един независим прокурор, който „при вземането на решения…ще е напълно свободен, извън принципа на вътрешното убеждение, основаващо се на закона и фактите”.

Това накратко е логиката на идеята за независимия прокурор.

 

Въпроси, които поражда идеята за независимия прокурор  

 

Нека да се абстрахираме от подробностите, свързани с избора и статуса на въпросния независим прокурор, от изискванията към неговите професионални и морални качества и от кадровата му характеристика – да се занимава „само с проверки и разследвания срещу главния прокурор”. (На това му се вика сладка службица!)   Всичко това е подробно описано (и както казват чиновниците - „разписано”) в законопроекта. Извън юридическите тънкости обаче самият факт, че такъв законопроект беше внесен в Народното събрание, е показателен за манталитета на неговите създатели. Те са вложили похвални усилия да разяснят  въпроса как да бъде отстранен от длъжността си един действащ главен прокурор, без изобщо да се замислят върху друг един, много по-важен въпрос: не може ли да се направи така, че самият начин, по който се организира изборът на главния прокурор, да гарантира неговия интегритет? Как бихме могли да сведем до нулавероятността за неудачен избор на главен прокурор?

 

Възможно ли е да се създадат такива условия за избор на главен прокурор, които  да превърнат уличения в престъпление български главен прокурор в невъзможен предмет като „дървено желязо”?

 

Тези въпроси са резонни, защото е наивно да се мисли, че щом Висшият съдебен съвет се е „издънил” в избора си на главен прокурор, няма да се провали повторно, избирайки неподходящ човек и за длъжността „независим прокурор” И как трябва да се процедира при положение, че независимият прокурор се окаже непригоден за длъжността си? Да се назначи един втори независим прокурор, който да надзирава и санкционира първия? И така -– ad infinitum?

 

Този последният лесно запомнящ се аргумент беше многократно изтъкван при обсъждането на законопроекта както в Правната комисия към Народното събрание, и в   пленарната зала.

 

Законопроектът и идеята, че моралът на „началника” не е от значение

 

Парадоксът, на който се натъкваме тук, ни навежда на подозрението, че в самата идея на коментирания законопроект има нещо съмнително. Това е една неосъзната презумпция, която лежи в основата на законопроекта: че търсенето на хора с висок морал  за назначаването им на важни държавни длъжности, каквато е тази на главния прокурор, е „празна работа”: подобно изискване при кадровия подбор е или излишно, или просто неизпълнимо.

 

Предполага се, че липсата на почтеност може да се компенсира с ефективен контрол върху дейността на държавните служители. Идеята е, че независимо от своя морал и субективни склонности те, съзнавайки своята наказуемост,  могат да бъдат принудени да действат законосъобразно, т.е. да не превишават правата си и да не злоупотребяват с властта, която им е дадена. Тук от значение са две идеи:

 

 

1. за обществено устройство, основано върху принципа „checks and balances” – взаимен контрол на властовите структури, така че властта им да се ограничава и „балансира”.

2. за институционализма – доктрина в политическата философия, според която за решаването на обществените проблеми се разчита преди всичко на реформирането на съответните институции.

 

И двете идеи съдържат рационален момент, но не бива да се абсолютизират: доведени до крайност, те внушават разбирането, че едно общество от изпечени мошеници би могло да функционира задоволително, ако неговите институции са рационално конструирани и се спазва принципът за контрол и баланс между властта, която те упражняват.

 

Струва ми се, че тъкмо тази утопия витае в главите на „строителите на съвременна България”. Тя е продукт на едно пренебрежително отношение към личностните качества и по-специално – към морала на хората, натоварени да заемат важни държавни длъжности.

 

Трудно е да се каже доколко тази склонност към подценяване на ролята на личните качества и най-вече - на личния морал на големите началници - е българско явление и доколко - тенденция, характерна за съвременните либерални демокрации. Може да се предположи, че въпросната тенденция е отглас на общия дух на аморализъм, характерен за съвременното консуматорско общество. Тук етиката на дълга отстъпва място на утилитаризма в неговата най-примитивна форма – култ към личното благополучие. Това в пълна мяра важи за българина, който рядко изневерява на вродения си практицизъм. Когато егоизмът и келепирджийството завладеят „широките народни маси”, трудно може да се очаква, че и водачите на народа в демократично общество като нашето ще бъдат щастливо изключение от общото правило. (Демокрацията върви ръка за ръка с политическия егалитаризъм, а последният винаги крие опасност от опростачване). Това обяснява снизходителното отношение на народа към прегрешенията на хората от висшия ешалон на властта, както и небрежността, с която биват назначавани хора със съмнителен морал на високи държавни длъжности.

 

Какъв главен прокурор ни е нужен и решим ли е въпросът за неговия избор

 

Който е чел „Държавата” на Платон, знае, че според този гениален мислител липсата на справедливост е фундаменталният дефект на едно обществено устройство. Грубо казано, без усещане за справедливост обществото е неспособно да се противопостави на външните врагове и никоя социална група не е способна да върши това, което оправдава нейното съществуване. И едва ли в България има човек, който не би признал с ръка на сърцето, че в нашия живот има всичко друго, но не и справедливост. Защо е така – това е един доста заплетен въпрос, свързан освен всичко друго и с етиката на българина. Тази етика, която е ключ към разбирането на българския национален характер, има малко общо с етиката на дълга. (Тук трябва да изключим отношението на българина към децата си, за които той е готов на всякакви жертви). В този смисъл повечето българи, независимо от това как се самоопределят, не са християни  в точния смисъл на думата. Те не въплъщават в делата си нравственото учение на Христос.

 

Българинът е склонен да пренебрегва не само неписаните (нравствените), но и писаните закони. („Законът е „вра́та у по́ле”, Не е срамно да кра́днеш – срамно е да те хванат” и пр.). И тъкмо затова главният прокурор на Република България, който изпълнява една специална роля в нашата правосъдна система, би следвало да притежава респектиращи морални качества, така че неговата фигура контрастно да се откроява на фона на днешната морална разпуснатост. С цялото си поведение главният прокурор би следвало да внушава уважение, подобно на това, което хората изпитват към религиозните водачи.  Знам, че мнозина биха посрещнали с ирония това разбиране, но аз вярвам в него.

Днес повече от всякога ние се нуждаем от морални авторитети. Тази роля не може да се повери на българските политици, но струва ми се, че тя е напълно подходяща за висшите магистрати. За целта трябва да се утвърдят специални стандарти за тяхното поведение, каквито към момента липсват. В духа на това разбиране българската политическа класа би трябвало да осигури на България един образцов, „екстраординерен” главен прокурор. Мисля, че тази задача е решима и не е нужно да прибягваме до внос на главен прокурор от чужбина, както постъпихме след Освобождението, когато ни трябваше цар.

 

Как да си осигурим главен прокурор, който да бъде такъв, какъвто мнозина биха желали – един образцов юрист и безупречно честен човек? Това към настоящия момент е един важен въпрос на нашето обществено устройство, който не бива да се заобикаля. Ако ние решим този въпрос, автоматически отпада и необходимостта от обсъждането на въпроса за контрола и отстраняването при нужда на главния прокурор.

 

Съществува мнение, че възприетите понастоящем правила за избор на главен прокурор не гарантират успешното изпълнение на тази задача. Ако е така, то значи настоящата правна уредба има един сериозен недостатък, който трябва да бъде отстранен. Това е важна обществена задача. За да се реши тя, трябва да е ясно дали в случая се налага конституционна промяна и ако да, как тя може да се осъществи. Нужно ли е свикване на  Велико народно събрание? На този въпрос трябва да отговорят българските юристи.  Ясно е обаче, че без политическа воля и най-умното предложение ще си остане на хартия. И ние ще бъдем принудени да се задоволим с едно фиктивно решение на проблем, който засяга цялостното функциониране на нашето правораздаване.

 

за обществено устройство, основано върху принципа „checks and balances” – взаимен контрол на властовите структури, така че властта им да се ограничава и „балансира”.

за институционализма – доктрина в политическата философия, според която за решаването на обществените проблеми се разчита преди всичко на реформирането на съответните институции.

 

Проф. Венцеслав Кулов

Станете почитател на Класа