Генерал-лейтенат о.р. Аню Ангелов, председател на фондация „Център за изследване на националната сигурност“ Всеки 16 лева от 100 лева платен от българския гражданин данък отиват в отбраната и сигурността на страната. За нея в държавния бюджет ежегодно се заделят 23-24% от общите държавни разходи. Затова толкова по-фрапиращи са погрешните политически решения, които се вземат в тази област. През 1998 г. в България беше приета концепция за националната сигурност, в чийто преамбюл бе записано, че тя е в сила до приемането на страната ни в НАТО. Това стана факт на 29 март 2004 г. и оттогава до днес България няма стратегия за национална сигурност. Как изникна Национална агенция „Сигурност“? В началото на 2005 г. подготвеният проект на стратегия не получи одобрението на Консултативния съвет за национална сигурност, впрочем съвсем основателно. Основната причина за отхвърлянето на този проект беше липсата на задълбочен анализ на състоянието на сектора за сигурност и на добре обосновани идеи за неговото преструктуриране и нормативно регулиране. Първата фаза на метода „опит-грешка“ се оказа налице. Експертите очакваха да бъде организиран и проведен пълен преглед на този изключително важен сектор, преди да се пристъпи към разработването на нов проект. Но очакванията бяха напразни. През тази година беше сформиран работен колектив, на който е възложено от Министерския съвет не да направи стратегически преглед на сигурността, а да разработи нов проект. Следователно се преминава към втората фаза на метода „грешка-нов опит“. И тъй като засега не се предвижда широка обществена и експертна дискусия, неизбежно ще настъпи третата фаза „нов опит – грешка“. И така, без стратегически преглед на сектора за сигурност, без легитимна, сиреч официално приета стратегия за национална сигурност, без нормативна уредба на специалните служби, подчинени на президента, изведнъж се появи, сякаш от нищото, проект на закон за национална агенция „Сигурност“. Проектът предвижда не трансформация, а кардинална реконструкция в структурата, в подчинеността, в процедурите и методите на работа на цялата контраразузнавателна общност. Проектът е дело на група народни представители, а Министерският съвет не е ангажиран с него. Той е готвен от неизвестни до този момент експерти, които явно „режат“, без да „мерят“. Само това е достатъчно за общественото мнение да го възприеме безпогрешно като модел на работа, който ще се окаже „срам“ за своя майстор. Наскоро Министерският съвет даде карт бланш на министъра на отбраната в срок от три месеца да преработи т.нар. План 2015, който беше разработен на основата на Дългосрочната визия за развитието на войските и силите до 2015 г. Целта на този ремонт е „оптимизиране на личния състав“. Разбирай, съкращаване на военнослужещи и граждански лица от Българската армия и Министерството на отбраната. Но преди да „ режем“, защо не се опитаме да „премерим“ поне един път, ако не три пъти? Въпреки недостатъците, донякъде оправдани, за нещо, провеждано за първи път, стратегическият преглед на отбраната беше дело на много експерти от различни министерства и ведомства, работили в 21 работни групи в продължение на една година. Резултатите от тяхната работа се обсъждаха в неправителствени организации, в медиите. Добър или лош, основният документ от този преглед е официално приет от Народното събрание. Основният пропуск в тази визия е липсата на каквото и да е обосновано предположение, идея, мислене, ако щете, каква трябва да бъде армията ни при най-лошия от политическа и военностратегическа гледна точка сценарий. Никой не може да отхвърли напълно вероятността, колкото и малка да е тя, от въвличане на България във военен конфликт от голям, макар и регионален мащаб, когато съответните членове на Вашингтонския договор за колективна отбрана няма да могат да бъдат задействани автоматично. Всъщност това е основното й предназначение, за което се харчи всяка година по един милиард лева народна пара. Такова допускане трябва да бъде основата за определяне на количеството личен състав, бойна и друга техника, необходими на армията. С други думи, в базата на всякакви изчисления за мирновременния състав на армията трябва да залегне достатъчна численост за военно време, както и пълният списък на съединенията, частите и подразделенията на Българската армия за военно време. Нищо подобно няма да намерите в споменатата визия. Оправдани са опасенията, че и при тази бърза „оптимизация“ няма да се вземе предвид основата на всяко военно строителство. Една армия не се строи отгоре надолу Нейният мирновременен състав не се определя единствено от поетите задължения към НАТО и ЕС. Която и да е армия в света не може да изпълни предназначението си само с мирновременния състав. А за изцяло професионалните, много „по-скъпи“ армии това твърдение е аксиома. Единствено сплавта от високомотивиран и подготвен мирновременен личен състав, съвременна бойна и друга техника и също толкова мотивиран и подготвен, доброволен или задължителен резерв, е в състояние да посрещне днешните предизвикателства към сигурността. Не са необходими сложни икономически разчети, за да се докаже, че когато ресурсите за отбрана не достигат, е необходима истинска, а не мнима трансформация на част от мирновременния състав в резерв. При това в резерв с такива качества, които не биха довели до съществено намаляване на оперативните способности. Не са необходими и кой знае какви доказателства, за да твърдим, че издръжката на резерва струва много по- малко от издръжката на мирновременния състав. Например резервът на американските сухопътни сили, включително националната гвардия, осигурява 60% от необходимите оперативни способности, а за тяхната издръжка се изразходва само 8% от бюджета за отбрана. В Министерството на отбраната работят цивилни и военни експерти, които могат да решат тези проблеми само при ясна политическа рамка, обективно оценени сценарии в развитието на военностратегическата среда, както и предвиждани ресурси за отбрана поне за периода на общото планиране в НАТО, който е 5 години. Заедно с това трябва да се разшири контролът от страна на Народното събрание и на Сметната палата. При това трябва да се оценява не само законосъобразността, но и военностратегическата целесъобразност и икономическата ефективност на направените разходи. Резултатите от този контрол трябва да бъдат обществено достояние, защото гражданите данъкоплатци са в правото си да бъдат сигурни, че тези средства не „потъват” някъде, а се харчат така, че да генерират сигурност.