Казанлъшката поничка се прегръща с хамбургера

На една будка във варненската Морска градина гордо и непренебрежимо се мъдри надписът: „Казанлъшки понички. Хамбургери“.
Доц. Чавдар Николов На една будка във варненската Морска градина гордо и непренебрежимо се мъдри надписът: „Казанлъшки понички. Хамбургери“. Оттук-нататък човек някак естествено, сиреч в рамките на широко медийно налаганите стереотипи, е подведен да направи несложни асоциации с прословутото разкрачено положение на държавата ни между модерността и ориентализма. Предразположените към особено критичен анализ ще видят тук също форма на сблъсъка между цивилизациите. След този сблъсък на поничката закономерно е отредено да остане в миналото, а хамбургерът съответно да продължи глобалното си триумфално шествие. Возен и извозен на времето в аналогичен мисловен коловоз, един нашенски приказлив президент успя дори да изкоментира, че за смяната на българското писмо с латиница е необходим широк обществен дебат. Освен безспорен атрибут на една от великите демокрации хамбургерът е още символ на стандартното обезличаване, на голямосерийната конфекция. На глобално обединяващата, но и всеядно масова, евтинджийско достъпна „кока-кола“ и Мики Маус поп култура. Нашенската поничка говори по-скоро не за икономическа изстаналост, а за безспорното наличие на български сравнителни предимства, на пазарни ниши на специфичното, национално неповторимото, ако щете най-конкретно казано – на възможности за производство на еко- и биосъобразни продукти. Преди няколко години по германската телевизия цялото семейство гледахме тамошната реализация на проекта „Мюзик айдъл”. Изводите след отшумелия наскоро български адекват са определено двузначни. Ласкавият за националното ни самочувствие е, че всеки от нашенската челна десетка без проблеми би могъл да бъде първи в Германия. А вторият извод се отнася за равнището на телевизионното предаване. Немското бе умерено интелектуално и възпитано, докато нашето бе такова, каквото ни го паднесоха. И даже участващата в журито - уважаема дама от първата редица на българската естрада, не можа да тушира наложения, да се изразим евфемистично, доста фамилиарен тон. Казано е, че образованието не е възпитание. И този възглед като че ли се потвърждава днес всеки Божи ден. А да си спомним, че не беше точно така. Защо, аджеба, сме толкова прословуто и доказано интелигентен и талантлив народ и вероятно именно заради това без Нобелова награда? Едното безспорно е ген. Генът на онова племе дошло, както са ни учили, с шатри, а на втория ден построило каменни градове. Фактът говори по-скоро не за номадски скитосвания, а за преместване на древна цивилизована държава. Историци и журналисти му обърнаха полагащото се внимание едва напоследък. Но генната теория не стига доникъде като обяснение. Другият компонент на националните ни интелигентност и талант се явяват опитът, знанието, предавани от поколение на поколение. Както и неподражаемото тукашно умение постиженията на знанието бързичко да се взаимстват от света и да бъдат усвоявани. Следователно, отново и отново си говорим за образованието, за неговите силни страни в миналото и появяващи се заплашително слаби такива понастоящем. За по-малко от десет години улиците ни се задръстиха с коли, компютрите и интернетът навлязоха неудържимо. Джиесемите са във всеки джоб. Всичкото това това обаче е значително по-лесното – един вид „хамбургерът”. Съхраняването на „казанлъшката поничка”, на доброто българско образование е ключът към неразмиването на нацията, към непревръщането ни в париите на Европа. „Само хамбургери !” е за България възлов елемент от негативния сценарий, последователно правещ ни никакви. Така братската прегръдка на хамбургера с поничката във Варна се явява може би най-добрият обективно допустим вариант. Какъвто национално отговорно би трябвало неотклонно да следваме всички като народ и всяко едно българско правителство в частност.
Прочетена 719 пъти

Станете почитател на Класа