Трябва да се търси сътрудничество в инфраструктура, рехабилитация на ЖП линии, карго терминали, туризъм, биоземеделие, ако може да се привлекат и студенти

- Д-р Методиев, в София започва Седмата среща на формата "16 плюс 1". Инвазията на китайски капитали в Източна и Централна Европа е факт от няколко години. Как си обяснявате този интерес и на какво се дължат предпочитанията на Китай към инфраструктурните проекти?

- Това е част от нарасналите възможности и ново място на Китай в глобалната политика. Икономическата експанзия, която обхвана Африка, се прехвърли и към Европа. Инфраструктурата е ключов елемент от търговските пътища, по които китайските стоки да стигат до богатите западноевропейски пазари. Оттам идва и този интерес именно към обезпечаването на старите търговски трасета, но в новите условия на развитие на модерните технологии. Всъщност, китайското правителство поддържа пълно портфолио с различни елементи на меката сила като културни проекти, технологично сътрудничество, много туризъм, образователна мрежа.

- Защо предпочитани партньори на Китай са Унгария и Сърбия? Може ли България да задържи интереса за китайски инвестиции и в кои области?

- Това е западнобалканският вектор, който води до заобикаляне на България. Унгарците много бързо се ориентираха в новата обстановка, а Орбан още в първите си мандати прецени, че може да се възползва от новата китайска политика и направи Будапеща „централен офис“ за Китай в Източна Европа. Сърбия, предвид, че не е член нито на НАТО, нито на ЕС, имаше много по-голяма свобода на маневриране и търсене на инвестиции във всевъзможни посоки, а го има и наследството от югославско време, което се характеризира с гъвкав външнополитически подход. България позакъсня с включването в този процес и респективно загуби време, което останалите в Източна Европа оползотвориха.

Сега отново се говори усилено за строеж на магистрали, основно покрай морето, тунела под „Шипка“, ЖП рехабилитация, но все още няма нищо черно на бяло. Зависи от правителството, защото китайците предпочитат да работят на политическо ниво и оттам да получават гаранции за проектите си. Трябва да се търси сътрудничество в инфраструктура, рехабилитация на ЖП линии, карго терминали, туризъм, биоземеделие, ако може и студенти да се привлекат.  

- Китай инвестира в магистрала от Букурещ до Белград, оттам през Македония до гръцкото пристанище Пирея, което взе на концесия за 95 години. В същото време Букурещ се свързва със скоростен аутобан с пристанището в Констанца. Как бихме могли ние да се впишем в тази транспортна и търговска артерия?

- Най-важно е да се развие Черноморско-каспийският път и използването на река Дунав като транспортна артерия към Централна Европа. Тук съвпада интересът на София и Пекин.  Това означава инвестиции за изграждането на магистралите Хемус и Черно море, пристанищна инфраструктура на морето, интермодални терминали в Русе. Дунавската стратегия става централна в този пъзел, а не западнобалканската. Очевидно трябват и още мостове по Дунава. Румъния е в състояние на нараснали икономически възможности. Тя сама по себе си е пазар с повече от 20 милиона население и собствена енергийна сигурност. Тепърва ще се разгръща в региона и няма да ни е лесно да се конкурираме с нея.

- България има традиции в развитието на отношенията си с Китай.  С какво да надградим тези отношения?

- Доверие се трупа с години, а се пилее за часове. Това важи и в политиката, но в още по-голяма степен в икономиката. С честен подход и мисля с реализацията на по-малки, но устойчиви и сигурни проекти, където и ние, и те, да си видим интереса. Не мисля, че АЕЦ “Белене“ е такъв проект, тъй като неговото бъдеще се обвързва основно с идеята за китайски пари. Проектите, които изредих по-горе са реалистичните и по-бързо реализуеми. Бих цитирал поговорката „По-добре врабче в ръката, отколкото слон в гората“.

- Западна Европа е подозрителна към китайското настъпление в региона. Защо? Как ще се развиват отношенията Пекин-Брюксел, респективно Берлин?

- Европейският Запад е подозрителен към китайското настъпление на Стария континент, но иначе работи добре с Пекин. Милиони китайски студенти учат в Западна Европа, а милиони туристи я посещават годишно. Китайските инвестиции са многомилиардни. Според мен, проблемът идва от това, че Западът в ревнив към Източна Европа и предпочита да опосредства тези връзки, а не да оставя източноевропейците, които са слаби да ги развиват сами. Един от аргументите е, че Източна Европа няма имунна система за това влияние, а вторият, разбира се, е чисто финансов.

Новото е, че след курса на Тръмп към тежък изолационизъм и склонност към търговски войни, Европейският съюз и Китай се сближават от чисто глобалистки позиции – най-вече свободна търговия.  Парадоксът е, че най-големия защитник на глобализма днес е китайският президент Си Дзинпин. Меркел и Макрон намериха изненадващ съюзник в негово лице.

- Днес отново се говори за разгар на търговска война между САЩ и Китай. Това ще промени ли геополитическите баланси?

- Безспорно, при всяка война има загубили и спечелили. Не е ясно как ще завърши всичко това. Прави впечатление, че много от добре познатите ни либерални анализатори започнаха лека полека да се завъртат към Пекин, както без никакъв срам навремето се завъртяха от Москва към Вашингтон. Но аз не бих избързвал с крайните оценки, защото ситуацията е динамична. Със сигурност може да кажем, че имаме променяща се геополитическа реалност.

- Един от най-важните въпроси в съвременната международна архитектура засяга отношенията между Русия и Китай. Имат ли те идеологическа основа или преследват чисто прагматични интереси?

- Мисля, че преследват чисто прагматични цели. Това не са Русия на Брежнев и Горбачов и Китай на Мао. Там, където имат ситуационен интерес може да си партнират, но на други места може да са конкуренти. Най-схематично може да ги сравним с НАТО и ЕС. По много въпроси двете организации имат един дневен ред, но по други си имат свои отделни цели. Китайците вече са доста големи и със самочувствие и предпочитат да работят сами.