Яна Добрева Все повече живеем сами. Залостваме вратите. Дори там, където преди години хората оставяха къщите си отключени. Излизаха навън и през ум не им минаваше, че някой ще влезе в дома им, докато ги няма. Вярваха на съседите си, на странниците в града, на справедливостта. Сега и там превъртат ключовете. Откъде ми хрумна точно това... Вероятно защото тази нощ заваля сняг. Вчера беше топло, истинска пролет, а днес - зима. Времето ту е прекалено „плюсово” за сезона, ту прекалено „минусово”. Природата стана неравномерна и непредсказуема. Всички го виждаме, всички го живеем. Не можем да разчитаме на времето. Не можем да разчитаме един на друг. Често не можем да разчитаме и на себе си. Мисли посред нощ... Сещаш се за какво ли не. За ключалките по вратите. За приятелствата, които крепим на косъм. Заети сме, нямаме време. За децата си нямаме време. За близките си. За любовта. Колко хора не спят тази нощ... Колко хора се взират в тъмното и си казват – вече не вярваме в нищо. По-добре да живеем сами. А Бог е създал хората, за да живеят по двама. Но по всичко личи, че ще изминат още много векове, докато го постигнем. Засега искаме любов, борим се за нея, но все стигаме до точката на отчаянието – там, където или оживяваш, или не. И слагаш катинар на сърцето си, защото когато не оживяваш, много боли. Но всъщност всичко в живота ни е подчинено на жаждата ни за любов. Грешим, падаме, ставаме, тичаме през километри, градове, държави и континенти, за да стигнем до любов. Дори намразваме, ако не намерим любов. Способни сме и на величия, и на подлости, и на лазене по корем, и на всякакви битки, и на цели войни заради любовта. Защото няма с какво да заместиш любовта. Няма какво да сложиш в себе си вместо нея. Каквото и да напъхаш на нейно място, ще изглежда като в криво огледало. Затова ние сме батальон в поход за любов. Толкова жертви заради любовта! Толкова безсъния. Толкова катаклизми. Толкова сърдечни кризи. Толкова опустошения. Толкова заключени къщи. Толкова шпионки на вратите, зад които сме решили да живеем сами. И все пак плахо надничаме навън и я чакаме... каквото и да е времето – есенно, лятно, неустойчиво, гръмотевично, да, каквото и да е времето, само любовта е вечна и единствено необходима. Чакаме... Без любов сме пусти като пясъка на пустините, върху който години не е капвал дъжд. Толкова страст за любов! Такива усилия. Такава безнадеждност без любов... Засега обаче от любов се умира. Вместо да съграждаме, ние рушим връзките помежду си. Изтъняваме ги до скъсване и сме много самотни. Свили сме се в себе си и зъзнем, и треперим от страх. Особено през нощта. Особено в нощ като тази, когато неочаквано завалява сняг... Страхът, че не ме обича. Страхът, че няма да продължи вечно. Страхът да живея сам. Страхът да живея с другите. Страхът от самия страх. Страховете ни – нашата втора кожа. От живеенето, от умирането, от влюбването, от остаряването, от неизвестното, от пропадането, от пожелаването, от наказанието, страхът от самия себе си. Поколенията предават на следващите поколения основно страх. Самотата и страхът – отличителните черти на нашето съвремие. Самотата и страхът – когато няма любов. Мечтите ни за обич непрекъснато се разбиват – изтрещяват като изхвърлено кристално огледало, разтрошават се на безброй парченца. Не можем да ги съберем, не знаем как. Можем само да си разраним пръстите и да вием от болка. А в епицентъра на болката се налага да разберем най-важното – когато Бог е измислил любовта, той ни е дал и прошката. Децата трябва да простят на родителите си. Жените на мъжете си. Мъжете на жените си. Родителите на децата си. Съпрузите на любовниците. Приятелите на приятелите. И всеки трябва да прости на себе си. Най-стабилната основа на всяка постройка е прошката. Животът ни – това вечно търсене. И грешене. И битки за надежди. Този живот, през който непрекъснато пътуваме над бездните на собствените си страдания. Лъкатушим и през кратките си радости. Израстваме като хора. Опитваме се да схванем уроците си. И да отключим вратата за непознатия. Опитваме се, опитваме се, опитваме се... Най-трудно е през нощта. Защото се научихме да живеем сами. Свикнахме. По-малко боли. И все пак тази дупка в сърцето... Тази тъпа болка, която броди из гърдите. Това нестихващо предчувствие... за онази далечна, истинска и безусловна любов, в името на която даваш всичко и нищо не искаш за себе си. Жертвоготовната любов, от която не се умира, от която се оживява. Как изглежда? Как става? И най-вече – кога! Любовта – отличителната черта на бъдещето. Когато хората ще живеят по двама. Така, както ни е измислил Бог.